12 – 30 август 2026
вернисаж: 12.08., 18:00 – 20:00 ч.
куратор Красимир Илиев
Творчеството на Атанас Пацев е белязано от няколко обстоятелства – участието в партизанското движение (18 годишен); следването в Художествената академия в годините между 1944 и 1949, когато тя е арена на драстични промени, завършили със силово налагане на единствено правилния псевдореалистичен метод, наречен „социалистически реализъм”; сблъсъка със съвършено различен по отношение на усещането за свобода свят по време на пътуването му във Франция и Италия през 1963 г.; организираното нападение срещу неговата изложба през 1968 г., което му осигурява дамгата на еретик и го праща в лагера на непослушните интелктуалци с „партиен билет” – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев или художници като Любомир Далчев, Борис Димовски и Генко Генков. Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата от 1968 г., са част от вече забравената съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество с йерархична структура. Огромното напрежение между вярата в комунистическата идеология и исконно присъщото му бунтарство е заключено не само в неговите изображения. От 1980 г. почти до смъртта си той е автор на непубликувани, много трудни за разчитане дневници, писани в 94 тетрадки, изпъстрени с размишления за същността на изобразителството и разтърсващи изповеди като: „Да не можеш да се реализираш, значи да не можеш да живееш. А може би се напрегнах от толкова много проекти, намерения, усещания, докосвания и същевременно страхове, съмнения, отчаяния, че се пръснах. Мембраните ми се разпукаха. Сякаш мозъкът ми изтича през шевовете на костната кутия. (26 май 1981, Тетрадка № 4) „Отново в ателието. Отново трябва да изтърпя призраците – призраците на унижението, на подчинението, на безизходицата. И най-ужасяващите сенки на смъртта. Тук – в ателието тези сенки са се спотаили и през последните месеци лудуват. Нямат мира. (21 октомври 1981, Тетрадка № 7) Творбите, подбрани за тази изложба, представят Пацев като личност, разтърсвана от „упойващи мечти” и драматични съмнения, чувствени радости и свръхболезнени преживявания. Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност. „Животът трябва да се прежали” - ни казва той, след като е вложил целия си бяс в движението на четката, в съчетаване на противоположни ракурси и цветови нюанси, в героизиране на партизанското и революционното минало, в изследване на еротичните състояния ... в търсене на съмишленици, готови да се „прежалят”. „Във всяко едно творчество има и елементи на разрушение” – твърди Пацев, искайки да предизвика всеки приятел и всеки враг.